130 години от рождението на Дора Габе

Дора Габе, двоен образ в духовното огледало на живота и изкуството

Пламена Димитрова-Рачева,
изкуствовед ХГ-Добрич/2008/


Със милиони / пипалца/ очите ми /докосват/ тоя свят/и го поглъщат с /жажда...
Дора Габе

Очите ни са онези “невидимите очи”, които тя откри да я гледат в огледалото на въображението си. Поглеждаме към нейния образ, в живота -поезия и в изкуството, и откриваме в двойния й образ, че портретните й изображения, които поколения български художници сътвориха в пластичната ни култура са белязани с дълбоко поетично вдъхновение и жизнен реализъм.
Наричаха Дора Габе “връстница на всички поколения” и сигурно не без основание. Толкова много вдъхновение художниците изразяват с нейния поетичен лик, че стиховете й остават емоционално вградени като психологически етюди към тях. В неизясненото тайнство за годините на земния й живот, вероятно бележещ вековното й съществувание, ние сме си дали сметка, че нейните портрети са живи, витални, защото са изпълнени с ритъма на “вътрешната” й биография.

Дора Габе не попадна в капана на линейното време, защото живееше с агоналното. Тя се движи по вертикалите му, физически назад в годините – за да запази своята младост (в духовния си статус) и да се преобрази постепенно в старицата-дете. В поезията си тя се движи изпреварвайки времето и застава творчески напред, в бъдещите дни, изненадва и изпреварва с новаторство идеите на сменящите се литературни поколения. Така остана тя за паметта ни, като вековна духовна вдъхновителка и “връстница” в различните етапи на развитие на новата българска литература на 20 век.
В живота харизмата на огромното й благородство е вградено в поетичната й вселена, в която светлината на словото й извира от монологичното й прозрение. Нейната изобразителна оптика е творчески всеобхватна и асоциативно я идентифицираме с рождените й корени, жадно впити в силата на Добруджанската земя. Тя е нейното начало и нейният фокус. В индивидуалния и ценностен принос в литературата ни, Габе е творец, който обогати националното ни стихосложение и поетична култура с имплицирания смисъл на думата като семантична единица на белия стих и като поет, създавала новата рефлективно-аналитична тенденция в българската поезия след 60-те и 70-те години.
Дора Габе и сега е извор на преображения на самоанализиращата се и себеизразяващата се творческа личност. Както нейната лирична героиня, ние я преоткриваме в портретите на български художници, портрети, чиято психография е творчески обусловена от сложната гама на ситуационно-психологическите превъплъщения на поетесата.
Когато през 1930 г. Стефан Иванов в неокласически стил създаде шедьовърния портрет на поетесата (днес намиращ се в колекцията на НХГ-София), той визуално не само предаде красивия характерологичен тип на образа й, но и сътвори онзи иконографски тип за нейните живописни портрети, които в бъдеще, десетилетия наред щяха да следват художниците. Облечена в черна копринена рокля, седнала грациозно на фотьойла, с лице обърнато към нас, с ръце спуснати около стройното й тяло, поетесата излъчва достолепие, чиито опорни точки са извън натурното, извън субективното й “аз”. Портретното изображение имплицитно се асоциира в        света на изкуството с изразните му средства – чистота на линиите, монолитност на силуета и дълбок контраст в живописното тълкуване на образа. Всичко това, заедно с плувнали в съзерцание черни очи, насища образа й с дълбок вътрешен драматизъм. Изобразена като жена между две възрасти, лицето й е забулено в леката сянка на годините, попадаща в тъмния взор на очите, изпълваща ги с тайнствена тъга . От полупритворените клепачи сянката слиза надолу, плъзга се леко по скулите и “проглушава” безгрижната ведрост на усмивката. “Черна пръст/от теб ли са очите ми/ с които те видях?/ От теб ли са зениците/през дето мина твоя грях/ и се запали и заседна в тях?/ Ето ги разтворени/ не сияят/ и като свещи/ в себе си горят..”
Мария Столарова 1925 - 2016 Портрет на Дора Габе - м.б.пл.; 100х120 смНяколко години по-рано Цено Тодоров също прави портрет на Дора Габе. Но той остава в ателието му, защото, както пише Никола Мавродинов, в “Новата българска живопис”, не е бил “особено сполучлив”. Днес можем само да гадаем, как би изглеждал, ако съдим по стила на художника в други два портрета, които са в колекцията на НХГ-София. Те са на двамата мъже, имали важна роля в живота на поетесата - Пею К. Яворов, рисуван по същото време с нейния, и портретът на другата голяма личност в живота на Габе нейният съпруг, литературният критик Боян Пенев.
През 1982 г. в Добрич се провежда една от най-големите ОХИ в страната под надслов “Хората и земята”. Дора Габе наближава своя “вековен” юбилей. Стефан Цанев в “Книга за мъртвите ми приятели” разказва за “Вечното и свято съперничество”на Дора Габе и Елисавета Багряна. Там споменава как, за да не признае “библейската” си възраст Габе променя рождената си година няколко пъти и как деликатно се отказва от честване на своя юбилей премествайки скалата на рождената дата с 10 години напред. И защо не.... Тя е все така обаятелна, креативна в творчеството си, жадна за любов и за духовна близост. Вероятно и за това няколко от талантливите и известни български художници са вдъхновени от нейния образ-икона на българското ни поетично творчество. Когато внимателно се взрем във фотографиите, днес експонирани в музейната сбирка на Дора Габе в Дом-паметника на нейния голям приятел и български писател “Йордан Йовков”, .виждаме, че болшинството от живописните й портрети не са натурни, а са изградени на базата на личните наблюдения и жив контакт с поетесата и нейни портретни фотографии. Но това, което е най-характерно за тях, е че във всички можем да преоткрием литературен подтекст, внушен ни индиректно, асоциативно-метафорично чрез емоционално-психологичното състояние на опоетизирания й образ. Портретът на Пеню Вълчанов (инв № 722- ХГ Добрич) излъчва виталността на старицата-дете. Лицето сякаш плува в небесната рамка на късче синева и искрящите й очи казват “Гледам изгрева и Залеза/ посрещам Вечността ти и чакам своя край.../ Живописните мазки вертикално се спускат и преливат в нюанси, контурите на цъфнали рози пресичат пространството, а лицето сияе между тях в усмивка и мъдра добродетел. Розови и прозирно сини и няколко акцента на кадмиево кафяво градят въздушното пространство. Условно две светли хоризонтали пресичат фона и условно затварят като в отрязък на житейското време образа. В музейната сбирка на Дора Габе в Добрич, виждаме първообраза във фотография, на която тя държи в ръцете си малко момиченце.
Една друга снимка, която е често репродуцирана към биографията на поетесата Дора Габе, е послужила за първообраз за живописен портрет ( инв. № 789- ХГ- Добрич) от известната българска художничка Милка Пейкова. Творбата е била представена в същата ОХИ през 1982 в Добрич. Ако портрета на Пеню Вълчанов като стил ни напомня за късната живопис на Дечко Узунов, то този на неговата възпитаничка Пейкова е твърде различен като стил. В живописта си тя остава вярна на предпочитанието си към декоративното изкуство. Вниманието й към детайлите, реалистично пресъздадения образ, в който е акцентирано на различни атрибути като напр. огърлица от лазурит, тюркоазен пръстен и обици с класическата си ювелирна изработка естествено допълват достолепната красота на поетесата. Подобен подход е специфичен единствено за настоящия портрет. Обичайно художниците акцентират върху пресъздаването на духовно одухотворените черти на лицето и портретите на Габе са изчистени от детайли, за да имат директно въздействие върху зрителя. Но живописният портрет от Милка Пейкова има своето особено място сред другите. Той е тип салонно изкуство и сякаш предполага и мястото си в една обстановка на характерния за 20-те години богато декориран интериор. Портретуваната е седнала на кожен стол, тип трон с орнаментирана рамка покрита със сребрист варак и низ от златни перли. Той е подходящият фон, чрез който художничката може да ни внуши устойчивите особености на магичната личност на Габе, с виталността, която тя излъчва, с този поглед, който ни пренася през тъмнината на духовните и страдания, през дилемите на човешкото й битие, през поетичното прозрение на загадките на природата и Вселената.
Живото физическо присъствие на Габе най-ясно личи в портрета на Лиляна Русева, представен в общата експозиция на същата тематична изложба в Добрич през 1982г. сега под инв. № 840 в ХГ-Добрич. Живописно изграден в онази сребриста живописна гама, в която контрастът между черно и бяло е стоплен от нежните нюанси на златистата охра, от розово, лилавите и зеленикави багри във фона. Едно анонимно пространство с прозорец отразяващ меката светлина от външния свят. Фигурата на Габе е вписва контрастно в него. Тя леко е свела глава, очите й са с полупритворени клепачи, сплетените пръстите на ръцете издават вътрешното й напрежение.
По релефа на лицето й се спуска мрежа от бликове. Осветено като от лунна светлина, то има харизматичност на вътрешната осветеност на духа й. Колко много пластове на тонове и полутонове, на трептене на живописните мазки които откриват вътрешния свят с максимална мисловна и емоционална сгъстеност на израза. Това е портрет на човек, белязан с духовна красота и катарзис на непирмиримост.“Колко много мъка/безвъзвратната вълна отвлече/няма близост, няма и разлъка,/а светът е все голям и вечен..”
През 1973г., 10 години по-рано, Мария Столарова в своя самостоятелна изложба в София представя друг портрет на поетесата Дора Габе, който може да кажем, че импулсивно следва иконографията и живописната хармония на първия портрет от Стефан Иванов. Колко много десетилетия физически разделят образите на Габе и нищо не се е загубило и нищо не е нарушило вътрешната й хармония. Напротив, тя се е вградила в едно уникално литературно творчество, в което всички житейски метаморфози, като че ли еволюционно са натрупали уроците си в духовната съкровищница на личността.
Драмите на духовното оцеляване и на духовната извисеност са моделирали една монолитност на живота и творчеството й. Живописният портрет е развит в диагонална композиция, фигурата е облегната странично във фотьойл. Лаконичният чист като цвят фон, ясната линия на формите, красивите гънки, лицето и погледът, който директно е отправен към нас, предават на портрета силно присъствие и емоционално въздействие. Отвъд видимото чувстваме тъгата и земното обаяние, пластично изведени в скулптурния портрет на Димитър Остоич. Изпълнена в бронз, творбата се отличава с монолитност и със силно пластично въздействие постигнато посредством сложна разработка в моделирането на образа. Широко отворените очи, вдигнатите дъги на веждите като криле на птица, леко изнесената напред брадичка предават вдъхновението вградено в образа и нетленното обаяние, с което остава в представите ни живото й присъствие. И виждаме едновременно живия образ на поетесата и вечното му отражение в изкуството, чуваме гласа й с поетичните строфи “Непримирима гледам изгрева/ и залеза/ Посрещам Вечността ти / и чакам своя край...”
Всъщност живият образ на Дора Габе носи в себе си многото образи представи за нея и придобива многообразие в пластичните изкуства. Той визуализира различни аспекти от естетическите й възгледи, от литературните и поетични концепти. Една от най-видните представители на българската култура в ХХв., днес можем да кажем, че житейски и исторически след 1908 г. Дора Габе се отъждествява от всички, които преоткриват духовните пластове на поетичното й вдъхновение в “Спътница” на красотата и човешкото благородство в поезията ни.